Knigite.com

Пенчо дълго мислил за какво мечтае, нали повечето хора имали мечти, а според някои човек бил толкова голям, колкото били големи мечтите му, та и Пенчо решил, че е време да открие своите. Чудел се, питал се и накрая се сетил, че много обича лятото да пие бира на някое капанче на плажа.

- Еврика! - извикал щастливият Пенчо и решил, че трябва да отвори бар на плажа. Нищо претенциозно - няколко маси и дървена колибка със сламен покрив, какво повече му трябва на човек, за да изпие една бира. Едва ли повечето българи, натъпкани в апартаментите си през по-голямата част от годината, имат големи претенции, а онези претенциозните въобще не стъпват по "народните" плажове, така че...идеята била ясна, мечтата също.

Щастие озарило лицето и нахлуло в сърцето на Пенчо. Какво щастие само, няма вече да седи по цял ден в офис, няма да има проблеми, няма да има грижи - ех, живот - слънце, пясък и море, как може да е по-добре...

И точно когато всичко изглеждало най-розово Пенчо се сетил, че има жена, деца, два кредита и никакви бизнес познания. Започнал той да се рови в Интернет (нали там всичко има), да разпитва приятели и най-накрая взел мъдрото решение да се срещне с адвокат и счетоводител. Последните тутакси го попарили, заявявайки, че без пари нищо няма да стане, а с два кредита никой не отпуска трети, като на всичкото отгоре за черната прогноза му взели и куп пари.

Отчаян Пенчо се прибрал у дома, където Пенка и децата го чакали за семейната вечеря. Мечтателят бил толкова унил, че нямало как съпругата му да не забележи необичайната липса на апетит и пълната незаинтересованост към семейните проблеми, които останалите споделяли. След вечеря Пенчо с натежало сърце споделил с любимата своите терзания. Тя дълго го гледала замислено, а след това "сипала" още малко тревоги и "чашата" преляла.

- Какво ще правим аз и децата и къде ще ги запишем да учат? И с какво ще се занимаваме извън летния сезон, който в най-добрия случай е 4-5 месеца? А дали просто не искаш да избягаш от действителността и настоящия ни живот? - запитала Пенка.

Тези въпроси предизвикали вълна от съмнения в Пенчовата душа и той се замислил колко сладко е наистина изкушението на бягството. Но от какво бягал той наистина, това бил по-важният въпрос - от работата, която не харесвал (по-точно не харесвал липсата на организация в офиса и клюките, които били навсякъде, а най-вече не харесвал мизерната си заплата), от зимата, която просто нямала край или от всеобщата мизерия и липса на перспектива наоколо.

Замислили се и двамата с Пенка дали наистина били щастливи.

- Егаси и трудния въпрос - казал Пенчо в момент на безсилен яд пред очевидното.

Имали прекрасни деца, обичали се много, били заобиколени от верни приятели, но нещо все пак липсвало, нещо много сериозно било сбъркано.

Изведнъж идеята за емиграция на някое по-хубаво място се появила като спасителна сламка. Двамата били достатъчно интелигентни, не прекалено амбициозни, владеели по един чужд език, имали добри дипломи, значи най-важните предпоставки били налице. В същия миг изплували и подмолните съмнения на прагматичните хора - ама навън винаги си чужденец, далеч от семейството и приятелите е самотно, трудно е да тръгнеш без пари, "смяната на обстановката и средата влияе зле на децата и крие рискове..." - тръбят от книгите различни психолози, сякаш за да направят вземането на важните решения от родителите още по-трудно.

И въпреки всичко Пенчо решил да провери как стоят нещата по топлите острови (там поне сезонът е целогодишен, както и надеждата за добра печалба) и си харесал един. Понеже владеел английски (езикът, който навсякъде върви) поразпитал за баровете на плажа и какво му е необходимо, за да започне бизнес. Хората любезно го попитали какво точно е завършил и какво работи - не че било съществено в случая, но явно любопитството не било само българска черта. Пенчо разказал, че е ландшафтен архитект, а съпругата му се занимава с интериорен дизайн - все "изчанчени" професии според консервативните български представи. "Какъв лан'шафт, бе, какви пет лева като сме се заринали в мръсотия, а общините, да не говорим за хората, все нямат пари" - беше чувал Пенчо стотици пъти, отговаряйки на въпроса какво работи. "К'ъв дизайн, йееей, аз нямам пари един латекс да намажа у нас" - пък традиционно попарваха Пенка.

Не щеш ли обаче от острова проявили жив интерес - "изпратете ни ваши проекти, моля" - пишело в мейла на другия ден. Пенчо и Пенка се зачудили какво общо имало това с бара, но какво пък, поне някой имал интерес към идеите им. И...чудо...вместо информацията за бара пристигнали предложения за работа. Островът имал нужда от ландшафтен архитект за туристическите комплекси, парковете и богаташките къщи, както и от интериорен дизайнер, който да "пипне" нещата отвътре.

Пенчо и Пенка вместо да се зарадват се смутили. "Бягството" започнало да става прекалено реално, всичко родно им се струвало все по-мило, а островът все по-далечен и негостоприемен.

След няколко дни обаче "чужденците" настояли за отговор и изпратили още "зарибявки" - информация колко добри били училищата, снимки на къщата, която им били подготвили с преференциален наем (до нея на плажа вярвате или не, кротко си стоял мечтания бар-ресторант, поддържан от местен рибар...абе, идилия), както и умопомрачителните за българските представи начални месечни възнаграждения.

Седнали Пенчо и Пенка да обсъдят набиращата плашеща скорост идея с децата, както си му е редът в едно нормално семейство. Наследниците не били очаровани от идеята да оставят приятелите си, но след доста уговорки (родителите излагали солидни аргументи в полза на заминаването, но май по-скоро убеждавали и себе си, че не грешат в избора) снимките на райското кътче, където винаги било топло, наклонили везните в полза на острова, който скоро щял да бъде новият им дом.

Изпратили Пенчо и Пенка необходимите документи, не минали разбира се без консултацията с адвокат - така, за сигурност и самочувствие, а и за да чуят от още някой, че не са си загубили наистина ума. Въпросният юрист сериозно (почти безчувствено) заявил, че рискът си е техен, парите също, но като цяло всичко документално изглеждало изрядно.

Събрали Пенка и Пенчо багажа, както и колкото пари им били необходими от приятели и били готови за тръгване. На изпроводяк, както повелява традицията, имало много сълзи и пожелания за успех, а близките, разбира се, гледали с нескрита тревога изчезващите към изхода на самолета свои деца. Горките, отиват сами в непознат за тях свят, как ще се оправят с препятствията и най-вече - как ще се оправят с парите (нали те все не стигали...).

.....

Година по-късно Пенчо пиел бира със съседа (разбирай онзи местен рибар, който бил собственик на бар-ресторанта на плажа до новия дом на емигриралото българско семейство), с който вече били добри приятели. Заемите в България, за които редовно изпращали пари, били само лош спомен, а приятелите изобщо не били толкова далеч - само на скайп разстояние и няколко часа със самолет. Най-близките вече идвали веднъж на гости и даже планирали следващото посещение.


"Хепиенд по холивудски", помислил си Пенчо и чак му се сторило невероятно - не, не че било толкова лесно, но пък в никакъв случай не се оказало невъзможно да последваш мечтите си, нищо, че те понякога се променят докато ти си пробиваш път към тях....вероятно защото и те обичат да се шегуват, да те изпитат готов ли си да се поддадеш на изкушението на бягството....