Knigite.com

Виновна ли съм или не за чуждото страдание се питам често и отговора търся, но нещо ми се губи и не съм сигурна дали защото не го търся на правилното място или той просто се е скрил, за да не го намеря...дали пък просто не искам да видя очевидното...

Казват, че всички на Земята сме един общ организъм и всеки е отговорен за другия, но се чудя колко са останалите оптимисти,които вярват в това и кога за последно са излизали между ХОРАТА?! Толкова злоба и завист, и отчуждение, и настървение има между всички нас...като бесни кучета бихме се хванали за гушите, но ни спира уж някакво чувство, че сме цивилизовани европейци или да си го кажем по- по нашенски "какво ще кажат хората", а най-вероятно истинската спирачка е страхът от последствията...

Мразим колегите, защото не могат да работят в екип или пък са "натегачи", мразим съседите, защото са шумни или пък любопитни, мразим хората, които ни блъскат в автобуса, мразим намръщените продавачи, а май най-вече мразим себе си, защото не сме това, което ни се иска да бъдем и не сме постигнали това, което романтиците наричат МЕЧТА. Вината за несбъднатото щастие ни задушава и ни озлобява срещу тези, които имат наглостта да се усмихват..тези пък, не виждат ли, че няма нищо весело...виновни сме всички за масата, която мисли по този начин и го смята за естествен и нормален.

Толкова по-хубаво е да сме весели и някак по-лесно е, не се налага непрекъснато да мислим с какво да засегнем някой и да си отмъстим за скапаното ежедневие. Толкова по-леко е да се усмихваме, пък било то и само на слънцето или на любимите хора край нас. Толкова по-слънчево е, когато виждаме веселите светли цветове на пролетта, когато усещаме морския бриз на лятото, пъстрите багри на есента или топлия домашен уют на зимата.

Толкова по-хубаво би било да се бутаме не в автобуса, а сред оптимистите, които вярват, че всички сме едно цяло, един общ организъм и вината за общата сивота е споделена - хем ще ни е по-леко да я понесем, хем ще ни е по-леко да я излекуваме и да бъдем ЩАСТЛИВИ ХОРА.