.

Сокол и Лястовица

корица
Рейтинг:
0.00/10 от 0 глас(а)
Автор(и): Борис Акунин
Издателство: Еднорог
Година на издаване: 2010
ISBN: 978-954-365-068-2
Брой страници: 496
Формат: 135/200
Поредица:
Език: български
Тип корица: мека - корична цена: 17.90лв.
Тип литература: Художествена литература
романи
криминални

… В главата му бродеха мрачни мисли. Жената е в депресия. Децата са в пубертета. Държавата е в криза. Светът – също. Живее вече половин век, а така и няма професия, с която да изхрани семейството. Толкова години вече играе инфантилни игрички на гърба на жена си. И сега какво?

Николас Фандорин, потомък на легендарния Ераст Фандорин, не се предава дори в условия на икономическа криза и криза на средната възраст. На помощ идва Синтия Борсхед, британската леля с аристократични претенции и авантюристична жилка. Тя подарява на Николас загадъчно писмо, което е купила за него на търг за антикварни ръкописи. Няма съмнение, че в него се крие ключът към пиратско съкровище, заровено на далечен остров в Антилите. Вдъхновени от романтични представи за карибски пирати, племенникът и лелята потеглят към Карибите с круизния лайнер “Сокол”. Но не само те са узнали за съкровището на Джеръми Прат, корсаря-карък…

Любовта към историята и случаят отново преплитат съдбите на двама представители на рода Фон Дорн-Фандорини, живеещи в различни епохи. Триста години разделят Николас Фандорин и Летиция фон Дорн, но целта им е една: да се доберат до тайнствения остров и да открият скритото от корсарите съкровище.

 

 

Откъс:

Леля с честни, строги нрави


Никълъс Фендорин (така звучеше името на Николай Александрович, произнесено по британски маниер) се озова сред пътниците на тринадесетпалубния лайнер “Falcon”, който плаваше по маршрута Саутхемптън-Карибите-Саутхемптън, не по своя воля. В луксозния апартамент на круизния параход Ника бе настанен по волята на две жени и бе трудно да се каже от коя страна върху магистъра бе оказан по-голям натиск.

Първата от дамите му се падаше леля. Братовчедката на покойната му майка мис Синтия Борсхед, стара мома, която бе прекарала целия си живот в кентското си имение, създаваше на роднината си маса грижи още от самото му раждане. Тя безусловно обичаше своя „малък Ники”, но бидейки неспокойно и ексцентрично същество, изливаше любовта си по много уморителни начини. Първо, тя винаги бе наясно какво трябва да прави той и какво – не. Второ, тя непрекъснато се караше и веднага след това се сдобряваше с него, при това в резултат на караниците тя „завинаги задраскваше този неблагодарник от живота си”, а при сдобряванията му подаряваше скъпи, но често проблемни подаръци.

Ето два съвсем скорошни примера.

За четиридесет и петата му годишнина мис Борсхед подари на племенника си златен часовник от 18 век, обсипан с дребни брилянти. Първо се наложи да плати за него мито, което направи зееща пробойна в семейния бюджет. След това се оказа, че златната луковица се навива за дванадесет часа и това трябва да се прави два пъти в денонощието, а това не винаги се помни. И изобщо, един интелигентен човек, който вади от джоба си подобна помпозна джаджа, сякаш е някакъв Майкъл Джексън или Киркоров, изглежда доста тъпо. А пък и играчката свири „Боже пази краля”, при това обикновено в най-неподходящия момент. Основната катастрофа се случи, когато в капризния хронометър нещо се счупи. От глупост Николай Александрович не си направи труда предварително да попита колко ще струва поправката. А пък след това вече беше късно. За да плати на часовникаря, се наложи да продаде колата... Освен това нямаше никакъв шанс да се отърве от часовника. Лелята много добре помнеше всичките си подаръци и често питаше дали племенникът й ги ползва.

Ах, да беше само часовникът! За последния рожден ден Ника получи от леля си още по-специално подаръче. Загрижена от това, че в Русия племенникът й ще загуби и последните остатъци от аристократичните си маниери, Синтия поднесе на горкия Фандорин 1/7 от чистокръвен жребец. Една седма значеше, че той бе съсобственик заедно с още шестима души и можеше да язди веднъж седмично. Лелята бе открила врания Стюарт Пети на сайта на някакъв шикозен клуб в Подмосковието, снимките и звучното му име я бяха запленили, тя бе платила за него някаква баснословна сума и Николай Александрович се оказа съсобственик на злобен, хапещ звяр, до когото бе страшно дори да се доближиш.

След това нещата се развиха така: за членуването в клуба трябваше да се плаща (наложи се да вземе заем от банката); всеки месец имаше събрания с останалите шестима ортаци (какви мутри! какви приказки!); всеки понеделник трябваше да ходи извън града и с часове да виси в задръстванията, за да нахрани Сюарт Пети със захарно морковче и да направи поредната снимка за лелята.

Карибската обиколка също беше подарък за 910-тата годишнина на рода Фандорини (самият Ника преди известно време бе открил, че първият Фон Дорн получил рицарските си шпори през 1099 година). За деветстотния юбилей - това трудно се забравя, - лелята изпрати на специална платформа конна статуя на Тео Кръстоносеца, за да бъде поставен на вилата – но кошмарната епопея с паметника на роднината изобщо не е за разправяне. Колко пари, време и нерви отидоха, за да се разкара това каменно чудовище!

А сега, значи – ново двайсет – океанско плаване.

Преди три години мис Борсхед прекара инсулт, който я прикова на инвалидна количка, но това не я накара да премине към пасивен начин на живот, тъкмо обратното – тя неимоверно активира своя lifestyle. Докато се придвижваше на собствените си крака, тя доста неохотно напускаше пределите на Борсхед-хаус и не четеше нищо освен „Дейли Телеграф”. Сега обаче овладя интернет, съществено разшири кръга си от интереси и се пристрасти към пътешествията. Според Николас, причина за това бяха инатът й и непоправимата опакост на характера. Нищо не би посмяло да ограничава свободата на Синтия Борсхед, дори параплегията на долните крайници.

Когато леля му го покани да й прави компания по време на морското плаване, Николай Александрович отвърна с вежлив, но твърд отказ. Той прекалено добре си представяше в какво би се превърнало това начинание.

Три седмици щеше да слуша поучения как да оправи неуспешния си живот. Лелята смяташе „малкия Ники” за неудачник и може би бе права, но и той умееше да дава съвети на другите. В това всъщност се заключаваше професията му. Той много добре познаваше и представите на леля си за „правилен живот”. Цялата работа е в това, че не всички хора на този свят са правилни, а ако човекът е неправилен, то трябва и да живее неправилно.

Три седмици щеше да изслушва забележки по адрес на жена си. Алтън и Синтия не можеха да се понасят една друга и лелята през цялото време чакаше кога племенникът й ще прогледне. След историята с принцеса Даяна мис Борсхед започна да гледа на разводите с малко повече търпимост, като допускаше тяхната целесъобразност в някои изключителни случаи. (Няма смисъл да се казва, че бракът на Николас се отнасяше именно към тази категория).

Освен това магистърът подозираше, че главната причина, поради която леля му толкова настойчиво го кани на това пътешествие, е титлата му на баронет, която Фандорин бе наследил от баща си. Синтия Борсхед беше родена в семейството на търговец на чай, който се бе замогнал през годините след войната и както това често се случва с децата на новобогаташите, тя придаваше много голямо значение на аристократическите глупости. Държеше се като гранд дама, носеше само антикварни бижута и в разговор обичаше да спомене името на някой титулуван познат. Това значеше, че в продължение на три седмици тя щеше да го запознава със скучни старци и старици, като им съобщава многозначително: „Сър Николас, втори баронет Фандорин, мой племенник”. Със същата цел, за да изглеждат по-благородно, някои си завъждат породисто куче: хрътка борзой или нещо подобно. „Нима след като вече взех да побелявам, не ставам за нищо по-добро?” – оплака се той на жена си. (Той откри белите косъмчета съвсем неотдавна, огорчи се, сякаш получи съобщение от оня свят и сега през цялото време говореше за белите си коси.)

Да се отървеш от леля Синтия съвсем не бе лека задача, но в крайна сметка Николай Александрович щеше да постигне успех, ако собствената му съпруга не бе нанесла на магистъра удар в гърба. Алтън се отнесе към оплакванията му без никакво съчувствие и веднага безапелационно заяви: „Тръгваш, и още как”.

Макар че в това нямаше нищо чудно. Съпругата на Ники бе практична и изцяло съсредоточена върху интересите на семейството си дама. А при Фандорини в последно време нещата хич не вървяха.

Консултантската фирма „Страната на съветите” и преди кризата едва връзваше двата края. Природата бе лишила Николай Александрович от търговски нюх. Не е достатъчно да си добър професионалист, трябва да можеш да продадеш способностите си – това също изисква професионализъм, но от друго естество. Фандорин не разполагаше с агент или мениджър, който да рекламира достойнствата на гениалния консултант, да отсява неизгодните поръчки и да изстисква максимума от изгодните. Николас предпочиташе интересните дела, а неинтересните просто отбягваше. При това печалба обикновено носеха скучните дела, докато увлекателните често дори направо носеха загуби.

Да вземем миналата година например.

Най-интересната поръчка: да се намери рекламен ход за придвижване на пазара на нетрадиционно за Русия алкохолно питие. Напитката се наричаше калвадос и никак не искаше да се продава в масови количества, защото името му се изговаряше трудно, а вкусът навяваше на населението асоциации с ябълков самогон. Независимо от това мини-олигархът с разнообразни финансови интереси, от когото идваше поръчката, много обичаше благородното нормандско питие, вярваше в руското му бъдеще и вече беше закупил във Франция цяла компания за производството му. Какво трябваше да се направи?

Консултантът проучи целия пакет от инвестиционни дейности на клиента и бързо намери ефективно решение, което не изискваше допълнителни разходи. Сред всички проекти, в които се бе включил ентусиастът с ябълковото бренди, бяха и снимките на телевизионен сериал за брутален и хладнокръвен следовател по прякор Ментол. Работното заглавие на проекта бе „С Ментол ли да бъде?”. Николай Александрович предложи да се смени прякора на героя и да стане Калвадос. Той прегледа сценария. Значи така - милиционерът има такъв навик – опитва се да прогони от речника си цялата нецензурна лексика и я заменя с думата „калводос”. Например „лапай калвадоса”, „момчета, ей сега ни се изпи калвадоса” и така нататък. Възниква комичен ефект, звучната дума се впива в паметта на телевизионната аудитория. Името на сериала ще бъде „Пълен Калвадос”. Когато чу идеята, клиентът изпадна във възторг. С хонорара Фандорин си поръча дъбова библиотека колкото една цяла стена на офиса му – отдавна си мечтаеше за такова нещо.

Най-интересното дело от миналата година беше такова: по шифрован надпис от 16 век да се намери съкровище, закопано в река Оскол по време на нашествието на кримския хан Девлет Гирей. То се изрази в един месец завладяваща работа в архивите и умопомрачително дедуктиране, две седмици въргаляне по деретата с металотърсач – и накрая блестящ триумф: беше открита делва с няколкостотин сребърни „люспи”*. Общата стойност на съкровището съгласно акта бе петнадесет хиляди рубли, при това имането бе конфискувано от местната милиция заради неправилно оформеното разрешение за извършване на разкопки. По този начин доходът бе – нула цяло нула десети. Загуби – месец и половина време, наложени разходи плюс административна глоба. За сметка на това пък каква радост беше, когато в слушалките „Гарета” прозвуча победният „цветен” сигнал!

В общи линии годишният баланс на „Страната на съветите” излезе потискащ. Не по-добре се развиваха нещата и за Алтън Фархатовна Фандорина.

Професията, на която тя някога бе решила да се посвети, в съвременна Русия беше окончателно излязла от мода и най-лошото - бе станала много по-зле платена, особено в условията на криза. През деветдесетте, когато младата свадлива девойка избираше жизнения си път, журналистиката беше на почит и се смяташе за важна и доходна работа. Телевизионните коментатори създаваха и погубваха репутации, големи чиновници си подаваха оставката заради журналистическите разследвания – с една дума, пресата наистина беше „четвъртата власт”.

След това епохата на публичната политика приключи и започна ерата на тоталния канкан. За „четвърта власт” вече никой дори не споменаваше, пресата се раздели на две половини: официозно пропагандистка и такава, която хората наричат “най-древната професия”, приравнявайки я с проституцията.

Алтън добре се оправяше, умееше да оцелява. В началото тя чудесно се приспособи към новата реалност. След като обществено-политическата журналистика изчезна, Алтън премина в сектора на „честния блясък” – оглави месечно автомобилно списание за жени. Но комфортното кресло на главен редактор (чудесна заплата,  добри бонуси плюс всеки месец нова кола за тестдрайв) в последно време започна да скърца, да се клати и аха-аха да се сгромоляса. Списанието имаше нов собственик. По ирония на съдбата любовницата на новия издател се оказа страстна автомобилистка. Освен това на момиченцето му се бе прищяло да си има собствено списание – в нейните среди това се смяташе за „яко”. След известно време стана ясно, че дните на сегашния главен редактор са преброени. Собственикът само гледаше, за какво да се заяде, за да й посочи вратата. Засега Алтън оцеляваше, но не си правеше илюзии. Тя само се надяваше, че на собственика ще му омръзне да залага капани и ще я уволни по честния начин – с изплащане на компенсации. С тези пари щеше да може да оправи година-две, докато не изникне нова работа. Макар че едва ли ще успее – списанията се затварят, съкращават се хора. Безработните главни редактори в Москва са колкото пингвините в Антарктида...

- Старицата не е най-лекият спътник - каза на Николас жена му, - съчувствам ти. Но нищо, сега ще потърпиш. Поне веднъж да направиш нещо не за любимата си собствена личност, а за семейството. Бабката прехвърли деветдесетте и вече е на финалната права. Въпросът е на кого ще се падне късметът. Или тя ще завещае милионите си на някоя фондация за спасяването на мухата цеце, или ще се сети, че има беден племенник, който има две трудни деца и жена, която вече кажи-речи е безработна. Нека дъртата вещица те обикне с последна нерушима любов.

Колкото и Николай Александрович да се възмущаваше, колкото и да се опитваше да накара съпругата си да се засрами от това, че се държи като долна кучка, Алтън не се засрами и не отслаби атаката си.

- Нищо, нали Евгений Онегин отива да обгрижва чичо си. А Онегин, между другото, деца не е имал!

Защитата на магистъра рухна, когато леля Синтия изигра мощен ход: съобщи, че ще пътува с племенника си само по първата част от маршрута – до остров Мартиника и ще остане там, за да се подложи на курс по кактусотерапия; каютата (невероятен луксозен мезонет със собствена тераса) ще остане на разположение на Ника. През оставащите до края на пътешествието две седмици към него ще могат да се присъединят жена му с децата, разходите за полета дотам ще поеме лелята.

- Тортуга! Барбадос! Аруба! – издекламира Алтън, като сочеше с пръст по картата. – На аванта! По системата „всичко включено”!

- Ти не се радвай чак толкова, - унило рече Фандорин – беше разбрал, че е изгубил двубоя. – Знам ги аз тия лайнери. Там само за бакшиши ще дадеш толкова пари, колкото за двуседмичен отпуск в Египет.

- Ти изобщо не мислиш за децата, - върху него се стовари последният, довършващ удар. – Кога ще могат пак да видят такива приказни места? А пък Синтия, сладурчето, е помислила за тях.

Щом Алтън нарича леля „сладурче”, значи нещата са съвсем зле, помисли си тогава Николай Александрович.

Първата среща на железните жени се случи преди тринадесет години. Фандорин заведе младата си жена в Лондон, за да й покаже родния си град. Заради тази кауза и леля му се измъкна от Кент. Срещата беше в хотел „Савой” на прословутия тамошен afternoon tea. Синтия се бе издокарала като вдовстваща херцогиня за кралските конни надбягвания в Аскот – костюм с цвят на розови перли, безумна шапка и всичко останало в тоя дух. Явно искаше московката да осъзнае целия мащаб на щастието, което се бе стоварило на главата й – да стане член на такова семейство! По онова време Алтън още бе журналист на свободна практика и бе облечена подобаващо – сандали, безформена платнена роба, в черните й коси бяха вплетени разноцветни индийски мъниста. Към тази картина трябва да се допълни и огромният корем с дозряващите близнета, заради които върху робата на две - на три  бяха зашити луна и слънце.

Двете дами се зяпнаха една друга с еднакъв израз на снизходително недоумение. От най-добри подбуди Синтия каза (тя искрено вярваше, че аристократичният стил на поведение е съчетание от превзетост и безцеремонност): „Е, какво, мила моя, докато сте в това състояние, можете да носите това, което ви е по-удобно. Но след това все пак ще ви се наложи да се приведете в приличен вид. Името „лейди Фендорин”, което носите сега, задължава. Вървете в отдела за дамска конфекция на “Хародс” при мистър Ламбет. Кажете му, че мис Борсхед от Борсхед-хаус е помолила да ви направят пълен гардероб. Всичко може да бъде записано на моя сметка. „Окей, - отвърна Алтън с нахакания си, но съвсем не аристократичен английски. – Ще намина там, за да ви доставя удоволствие. Но тогава ще помоля и вас да се отбиете в „Готик хорър” на Пикадили. Нека и вас да облекат като хората, да ви направят татус на рамото и пиърсинг на езика. – И освен това, грубиянката му с грубиянка, се изправи. – Ще се кача горе в стаята, че нещо взе да ми се повдига”. Близо пет минути, след като си замина новопридобитата й роднина, лелята не продума. След това сдържано отрони: „Е, какво пък. Поне може да ражда деца”.

Няма въведени коментари!

ДРУГИ КНИГИ НА ТОЗИ АВТОР

ДРУГИ КНИГИ НА ТОВА ИЗДАТЕЛСТВО

amg-desen