.

Неделният клуб по философия

корица
Рейтинг:
10.00/10 от 1 глас(а)
Автор(и): Алегзандър Маккол Смит
Издателство: Еднорог
Година на издаване: 2008
ISBN: 954-365-001-2
Брой страници: 320
Формат: 135/200
Поредица:
Език: български
Тип корица: мека - корична цена: 9.90лв.
Тип литература: Художествена литература
романи
криминални

“Неделният клуб по философия” е начало на нова поредица загадки от популярния и обичан Алегзандър Маккол Смит, в която читателите ще се запознаят с неудържимо любопитната Изабел Далхаузи, философ по образование и любител детектив.

Изабел обича кръстословици и загадки от всякакъв вид, а любопитството я кара да се забърква в истории, които изобщо не са нейна работа. Така става и когато тя се озовава случайно на сцената на ужасно нещастие - млад мъж пада от балкона на една концертна зала в Единбург и загива. Инстинктът подсказва на Изабел, че не е присъствала на обикновен нещастен случай. Младият човек е бил бутнат - някой е искал неговата смърт.

Изабел Далхаузи започва разследване, което я води зад изисканата фасада на доброто общество в Шотландия. Зад привидната порядъчност стрелките на моралните компаси се въртят хаотично, тласкани от алчност, безчестие, изневери и опити за убийство.

Изданието е спонсорирано от Шотландския съвет по изкуствата.

 

Отзиви:

„Литературният еквивалент на чаша чай пред уютно горящата камина”

Ню Йорк Таймс

„При Алегзандър Маккол Смит търсенето е винаги по-голямо от предлагането – той стана незаменим като петрола, парите или шоколада. Четенето на книгите му води до пристрастяване”

Глоуб енд Мейл

 

Откъс:

Изабел Далхаузи видя как младият мъж падна от втори балкон - беше чак горе, при ангелчетата. Полетът му беше толкова внезапен и кратък, че тя го видя за по-малко от секунда - с разчорлена коса, с главата надолу, ризата и сакото му се бяха свлекли към раменете така, че кръстът му беше оголен. После той се удари в парапета на първи балкон и изчезна, все така с главата надолу, в посока към партера.

Странно, но първото, което й мина през ума, беше поемата на Одън за падението на Икар. Такива събития, казва Одън, се случват на фона на обичайните човешки занимания. Хората не вдигат глава и не виждат как момчето пада от небесата. “Говорех с една приятелка”, повтаряше си тя. “Говорех с една приятелка и момчето падна от небесата”.

Дори това да не се беше случило, тя щеше да помни тази вечер. Измъчваха я съмнения по отношение на концерта - изпълненията бяха на симфоничния оркестър на Рейкявик, за чието съществувание не беше и подозирала - и надали би отишла, ако една съседка не й беше предложила настоятелно свободния билет. Дали Рейкявик имаше истински професионален симфоничен оркестър, питаше се Изабел, или изпълнителите бяха аматьори? Но разбира се, дори да бяха, след като бяха дошли за концерта чак в Единбург тази пролет, те заслужаваха да имат публика; не биваше да се допуска да дойдат дотук чак от Исландия и да свирят пред празна зала. Така че Изабел дойде на концерта и изслуша първата част - романтично съчетание на немски и шотландски композитори - Малер, Шуберт и Хеймиш Маккън.

Вечерта беше топла - необичайно топла за края на март - и в Ъшър Хол беше задушно. За всеки случай тя беше дошла леко облечена и сега беше доволна от решението си, защото температурата на първи балкон неминуемо бе започнала да се покачва. По време на антракта Изабел слезе долу и подиша с наслада по-хладния въздух отвън, избягвайки блъсканицата и шумните разговори на бара. Разбира се, там щеше да срещне познати - невъзможно беше да излезеш някъде в Единбург и да не видиш човек, когото познаваш, но тази вечер нямаше настроение за разговори. Когато стана време да се връща в залата, тя се изкуши да се измъкне от втората част, но постъпките, говорещи за неспособност на концентрация или нещо по-лошо - несериозност, винаги я бяха отблъсквали. Така че се върна на мястото си, взе програмата от страничната облегалка, на която я беше оставила, за да види какво предстои - и си пое дълбоко дъх. Щокхаузен!

Беше взела театралния си бинокъл - нещо крайно необходимо дори на не особено високия първи балкон. Насочи го надолу и се зае да оглежда музикантите един по един - никога не можеше да устои на това по време на концерти. Не беше редно да оглеждаш хората с бинокъл, но по време на концерт това бе приемливо - а ако бинокълът се отклонеше за миг към публиката, кой би забелязал? В щрайха нямаше нищо забележително, но един от кларнетистите имаше впечатляващо лице - високи скули, дълбоко хлътнали очи и брадичка, която бе сякаш разцепена с брадва. Тя не можеше да откъсне поглед от него, докато мислеше за поколенията яки исландци и датчаните преди тях, чийто плод беше този човешки тип - мъже и жени, които с мъка си бяха вадили хляба от бедната земя на планинските ферми; рибари, ловили треска в стоманеносивите води; жени, които се бяха борили да изхранват децата си със сушена риба и овесено брашно - и ето го сега този кларнетист като краен резултат на всички тези усилия.

Тя свали бинокъла и се облегна назад. Оркестърът се представяше чудесно, бяха свирили Маккън със замах, но защо ли хората продължаваха да свирят Щокхаузен? Трябва да беше някаква демонстрация на културна префиненост. Един вид - може да идваме от Рейкявик, и Рейкявик може да е малък град, отдалечен отвсякъде, но пък можем да свирим Щокхаузен не по-зле от всеки друг. Тя притвори очи. Музиката беше наистина непоносима - не беше редно един гастролиращ оркестър да причинява това на домакините си. Известно време мислите й се въртяха около нормите на приемливост, спазвани от оркестрите - разбира се, немските изпълнители много внимаваха с представянето на Вагнер в чужбина, поне в някои определени страни, и обикновено предпочитаха немски композитори, които бяха някак по… миролюбиви. Изабел нямаше нищо против, защото не обичаше Вагнер.

Щокхаузен беше последен в програмата. Когато диригентът най-сетне се оттегли и ръкоплясканията затихнаха /Изабел отбеляза, че аплодисментите не бяха толкова възторжени, колкото бе очаквала - може би това се дължеше на Щокхаузен/, тя стана от мястото си и тръгна към дамската тоалетна. Отвори крана и отпи малко вода от шепата си - в Ъшър Хол нямаше такива модернизации като чешма с фонтанче, от което да се пие, после наплиска и лицето си. Поразхлади се и излезе отново на площадката. И тогава забеляза приятелката си Дженифър, която стоеше в долната част на стълбите, водещи към първи балкон.

Изабел се поколеба. Вътре беше все още неприятно топло, но не беше виждала Дженифър почти година и нямаше как да подмине, без да й се обади. Започна да си проправя път през тълпата.

- Чакам Дейвид - поясни Дженифър и посочи към балкона. - Загубил си е едната леща, представи си, и една от разпоредителките му услужи с фенерчето си, за да потърси под седалките. Веднъж изгуби една във влака за Глазгоу и сега пак.

Двете продължиха да бърборят, докато тълпата се изнизваше надолу по стълбите зад гърбовете им. Дженифър, хубава жена в началото на четиридесетте - също като Изабел - беше облечена в яркочервен костюм, а на ревера си бе забола златна брошка с формата на лисича глава. Изабел не можеше да откъсне поглед от рубинените очи на лисицата, които сякаш я следяха. “Кума Лиса”, мислеше тя. “Точно като Кума Лиса”.

След малко Дженифър погледна разтревожено нагоре.

- По-добре да идем да видим дали не можем да му помогнем - каза тя нервно. - Ще бъде много досадно, ако не може да я намери.

Изкачиха няколко стъпала, погледнаха надолу и видяха Дейвид, приведен зад една седалка, а светлината на фенерчето примигваше между редовете. И точно в този момент, докато стояха там, младият мъж падна от балкона над тях - тихо, безмълвно, размахал ръце, сякаш се опитваше да лети, или да предотврати сблъсъка със земята - и изчезна от погледите им.

В продължение на един кратък миг двете се спогледаха, неспособни да повярват на очите си. После отдолу се разнесе писък - беше пронизителен женски глас; някакъв мъж се развика, чу се и хлопване на врата.

Изабел се пресегна и стисна ръката на Дженифър над лакътя.

- Божичко! - каза тя и повтори: - Божичко!

Съпругът на Дженифър, който се бе привел между седалките, се изправи.

- Какво беше това? - подвикна им той. - Какво стана?

- Някакъв човек падна - отвърна Дженифър и посочи към балкона над себе си, там, където последният ред преминаваше в стена. - Ей оттам. Падна отгоре.

Двете жени отново се спогледаха. Изабел пристъпи напред, към парапета на балкона. По протежение на целия парапет имаше месингово перило, и тя се хвана за него, докато надничаше надолу. Видя под себе си младия мъж. Тялото му лежеше върху облегалката на един от столовете, а краката му бяха преметнати през страничната облегалка на съседния стол. Тя забеляза, че едната му обувка беше паднала и кракът му бе обут само в чорап. Главата му, която висеше под нивото на облегалката, не се виждаше. Затова пък Изабел видя едната му ръка - неподвижна, но вдигната нагоре, сякаш той се бе протегнал, за да достигне нещо. До него се бяха изправили двама мъже във вечерно облекло - единият го докосваше с протегната напред ръка, а другия се бе извърнал назад, към вратата.

- Бързо! - извика единият мъж. - Побързайте!

Някаква жена извика нещо в отговор, трети мъж дотича по пътеката между седалките до мястото, където бе паднал младият човек. Той се приведе и се опита да повдигне падналия. Сега вече се видя и главата, която се полюшваше като откъсната от тялото. Изабел се отдръпна назад и погледна Дженифър.

- Трябва да отидем долу - каза тя. - Нали видяхме какво се случи. Мисля, че е редно да отидем и да опишем на някого какво видяхме.

Дженифър кимна.

- Не видяхме кой знае какво - каза тя. - Всичко стана толкова бързо. О, Господи!

Изабел забеляза, че приятелката й трепери и обгърна раменете й с ръка.

- Ужасно беше - каза тя. - Такъв шок!

Дженифър притвори очи.

- Той просто прелетя надолу… толкова бързо! Как мислиш, възможно ли е да е още жив? Видя ли нещо?

- Опасявам, се, че изглеждаше много зле - каза Изабел, а на себе си добави, че истината е далеч по-страшна.

Няма въведени коментари!

ДРУГИ КНИГИ НА ТОЗИ АВТОР

ДРУГИ КНИГИ НА ТОВА ИЗДАТЕЛСТВО

amg-desen