.

Истанбул

корица
Рейтинг:
0.00/10 от 0 глас(а)
Автор(и): Орхан Памук
Издателство: Еднорог
Година на издаване: 2007
ISBN: 978-954-365-016-3
Брой страници: 424
Формат: 135/200
Поредица:
Език: български
Тип корица: мека - корична цена: 18.00лв.
Тип литература: Художествена литература
романи
биографични

“Няма да стана художник - казах аз. - Ще стана писател”.

Така завършва “Истанбул”, книгата на писателя, който умее да рисува с думи. Едно обяснение в любов към града, наричан “зеницата на света”, история в която естествено съжителстват красотата и тъгата, нежността, надеждата и силата на духа, разказ за израстването и преплитането на една изключителна личност с един изключителен град.

 

Откъс:

Черно-бялото

Като низ от черно-бели фотографии, като двуцветно, сумрачно, оловносиво пространство преживях Истанбул от моето детство, такъв си го и спомням. Една от причините за това, въпреки че израснах в полуздрача на печалната къща-музей, бе и голямата ми привързаност към интериора на нашия дом. Улиците, булевардите, отдалечените квартали ми се струваха места, опасни като в черно-белите гангстерски филми. Винаги съм обичал повече истанбулските зими, не летата. Ранните свечерявания, зъзнещите под северняка голи дървета, хората в черни палта и сетрета, бързащи да се махнат от полуздрачните улици в дните-бродове помежду есента и зимата, вехтите кооперации, стените на старите порутени дървени конаци, занемарени и небоядисани, и поради това сдобили се със специфичния истанбулски цвят, предизвикваха у мен и тъга, тя ми допадаше, и наслада от съзерцанието. Черно-белите кадри с бързащите към домовете си хора сред подранилия мрак през зимните дни ми създаваха усещането, че съм частица от този град, че нещо споделям с тези хора. Струваше ми се, че нощната тъма ще покрие нищетата на живота, на улиците, на предметите и всички ние, поемайки дъх в домовете си, в стаите си, в постелите си, ще встъпим в съприкосновение със сънищата и фантазиите, сътворени от предишния разкош, от изчезналите градежи и от запокитените нейде далеч легенди за Истанбул. Обичам спускащата се като поезия връз крайните обезлюдени квартали здрачина на мразовитите зимни вечери, напук на бледите улични лампи, понеже ни отграничава от чуждия, от западния поглед и покрива мизерията на града, която засрамено желаем да скрием.


***********

Четях с интерес как през осемнайсети век на празника по повод сюнета на принц Мустафа, син на султан Ахмед III, някакъв въжеиграч преминал по грижливо опънатото между корабните мачти въже над Златния рог и с наслада се взирах в отразяващата това събитие черно-бяла рисунка. Научавах, че в Каряадъ Байъръ в Еюб е имало гробище за палачи, понеже „дедите” ни смятали за неподходящо в едно и също гробище да бъдат погребвани обикновените люде и палачите, които по професия били задължени да убиват. Четях как по времето на Осман II, през 1621 година зимата се случила изключително сурова, как замръзнали целият Златен рог и частично Босфора и с изключителна наслада съзерцавах дълго подробностите в рисунката със заклещилите се между скелетата каици върху Босфора, с гемиите, затиснати между ледовете, без да ми идва наум, че тя просто отразява истинската мощ на художническото въображение, както е при още доста рисунки в книгата. Винаги и с удоволствие разглеждах и друга една причудлива рисунка – рисунката с двамата прочути луди истанбулчани от времето на Абдюлхамид II: мъжът на име Осман, дето непрекъснато се разхождал гол (художникът го е нарисувал как си „прикрива срамните части” като човек, притесняващ се от голотата си) и обличащата се с каквото завърне жена на име Мадам Упола. Двамата луди, според нашия автор, при всяка среща така се хващали гуша за гуша, че хората гледали да не ги изтласкват към „Моста”. (По онова време от босфорските мостове и от днешните четири моста над Златния рог е нямало и помен, съществувал един-единствен дървен мост – „Галата”, свързващ Каракьой и Еминьоню, построен през 1845-а и обновяван три пъти до края на двайсети век: истанбулчани го наричали просто „Моста”.) Очите ми грабваше рисунка, изобразяваща мъж с огромен кош на гърба: мъжът е вързан за едно дърво с въже, прекарано през шията му и аз прочитах, че Хюсеин бей, един от агите, от длъжностните лица на Истанбул (кмет) като видял как пътуващ продавач на хляб връзва за дървото коня си, натоварен с претъпкания с хлябове кош, за да поиграе карти в кафенето, се разпоредил вместо коня да вържат за дървото продавача - наказание точно толкова мъчително, колкото и за клетото животно.

Няма въведени коментари!

ДРУГИ КНИГИ НА ТОЗИ АВТОР

ДРУГИ КНИГИ НА ТОВА ИЗДАТЕЛСТВО

amg-desen