Има голяма разлика между най-известната книга на един писател и най-добрата му творба, пише "Guardian".

Защо се получава така, че най-популярната книга на един автор рядко е най-доброто му произведение? Ако историята е крайният съдник за литературните постижения, защо заглавия като "Мандолината на капитан Корели" на Луис де Берниер стигат до върха, засенчвайки много по-добри ранни негови романи, като "Сеньор Виво и кокаиновият господар"?

Ако някой чете най-известната книга на Кърт Вонегът "Кланица 5" и не я хареса, това вероятно ще се дължи на факта, че тя просто не струва - "Котешка люлка" е много по-добра и приятна за четене. Джеф Дайър, например, е на мнение, че списанията на Джон Чийвър, а не неговите истории, са тези, които представляват най-голямото му постижение, и на които се дължи литературното му оцеляване.

Авторът на статията в "Guardian" изброява няколко примера на писатели, станали известни с грешната книга и посочва произведенията им, които според него са най-големите им постижения.

Джоузеф Хелър
"Параграф 22" е твърде дълъг, разхвърлян и отнема 100 страници, за да се раздвижи. Вторият роман на Хелър, "Нещо се случи", отнел дори повече време да бъде написан. Още от първия си ред това е чудесно контролиран и педантичен шедьовър, основан на ужаса на ежедневието. При първия прочит, авторът на статията споделя, че е бил съкрушен. При втория, решил, че е смешен, а при третия - ужасяващ. Това е книга, която продължава да дава нещо ново с всеки следващ прочит.

Казуо Ишигуро
Трудно може да се каже коя е най-известната му книга днес. Дали е последната му творба "Никога не ме пускай" - вероятно най-слабият му роман...или "Остатъкът от деня" - чудесна книга със сигурност, но в действителност е просто усъвършенстване на първите му два романа... Големият победител със сигурност е "Неутешимият" - смелият му и брилянтен епос на човешката несигурност пред очакванията на семейството, логиката на мечтите, порастването и остаряването. Винаги е бил противоречив роман - един писател скоро го нарече "нечетим", докато друг каза, че е "един от малкото четими английски романи на 90-те години на 20 в." И все пак, през 1995 г., когато беше публикуван романът, Тони Парсънс призова копията от него да бъдат изгорени...каква по-голяма препоръка от това.

Ивлин Уо
В предговора на "Завръщане в Брайдсхед", написан 15 години след първото издание на романа, Уо коментира, че книгата е писана в лишенията на военното време и в резултат на това е изпълнена с нещо като лакомия - за вино и храна, за великолепието на близкото минало, както и за риторичния език, който сега (с пълен стомах) намира за проява на лош вкус. Наистина е така. Силата на Уо е като хуморист и в този смисъл "Шепа прах" би трябвало да бъде най-добрата му творба. Това е роман, чиято основна сцена никой няма да забрави. Той показва какво е имал предвид Исак Бабел, когато е казал, че никой куршум не може да прониже сърцето със силата на точката, поставена на точното място.

Джанет Уинтърсън
Всеизвестно е, че тя е имала своите литературни възходи и падения, но винаги е била интересна писателка във време, в което смелостта да експериментираш рядко е било приветствана. На фона на това изглежда тъжно, че най-известната й творба остава нейният умерено амбициозен дебют "Портокалите не са единствените плодове". Според автора на статията най-доброто й произведение е "Sexing the Cherry" - написано от нея едва на 29-годишна възраст, то е смешно, лирично, умно и изненадващо.

Джон Уиндъм
"Денят на трифидите" е хубава книга, но неговият шедьовър е "Какавидите" - история за религиозен екстремизъм и социална другост, но в най-голяма степен от другите му романи се усеща като повратна точка в спекулативната фантастика.

Другите предложения са:

Олдъс Хъксли - "Философия на всички сезони" над "Прекрасният нов свят"
Салман Рушди - "Харун и морето от приказки" над "Среднощни деца"
Уилям Голдинг - "Кулата" над "Повелителят на мухите"
Гюстав Флобер - "Възпитание на чувствата" над "Мадам Бовари"
Джеймс Келман - "Несъгласие" над "How Late It Was, How Late"